Кочо Честименски – символ на родолюбие и героизъм

IMG_6095

Кочо /Николчо/ Честименски е български революционер, символ на пламенен подвиг и родолюбие в съзнанието на поколения българи. Роден през 1840 година в пазарджишкото село Динката. В Пазарджик Кочо учил занаят – чехларство, папукчийство и обущарство.

През 1870 година Кочо вече се бил преместил в Пловдив, където не бил безучастен към подготовката за въстание в България и превърнал през 1875 година дюкяна си в място за срещи на народните синове .

След неуспеха на Старозагорското въстание обаче, той бил заподозрян и следен от турските власти. Затова заминал за известно време за Копривщица. В началото на 1876 година, дюкянът на Кочо в Пловдив отново станал тайно революционно срдище. Той самият бил член на Пловдивския революционен комитет, и включен във Военния съвет на Перущица заедно с Петър Бонев, братя Тилеви и Спас Гинов.

Бунтът избухва на 23-и и е оглавен от учителя Петър Бонев. Той учи в Белград, където попада в средите на българската емиграция. Участвал е в Първата българска легия. След разпускането и се прибира в родната Перущица и заедно с Васил Левски основава местния революционен комитет. Негови помощници са били д-р Васил Соколски, Спас Гинов и братята Тилеви. Към тях се присъединява обущарят от Пловдив Кочо Честименски.
Била организирана отбраната на село Перущица по време на предстоящото въстание. Пътят за Пловдив трябвало да се барикадира с волски коли, пълни с камъни, а чаршията трябвало да пламне като знак за начало на въстанието.

Кочо Честименски и Димитър Свещаров изпълнили дълга си и запалили дюкяните си. Турците обаче бързо потушили пожара. Тогава Кочо качил на каруца жена си и дъщеря си, както и племенницата си Варвара и всички се отправили към Перущица.

Дни наред жителите на Перущица се сражават с многократно превъзхождащия ги башибозук, събран от помохамеданчени българи от Тъмръшкия край. По нареждане на Петър Бонев жените, децата и старците трябвало да се изнесат в Балкана, но не всички го правят и се бият наравно с бунтовниците.

Кочо и Спас Гинов били принудени да се приберат при семействата си, които се криели в църквата “Св.св. Архангел Гавраил и Михаил”.

Именно там се случва кървавата трагедия.. Когато разбрали, че краят идва, мъжете решили – смърт по своя воля: няма да се оставят живи в ръцете на врага.

Първи посегнал на своите Спас Гинов, примерът му последвали Спас Цинцарски, Иван Хаджитилев, Гочо Мишев, Кочо, който убил жена си, детето , племенницата, както и себе си. Всичките 22-ма мъже в църквата направили същото. Загинали 347 души, но не като роби, а като свободни хора, по своя воля.

1477760_600_

В средата на “Св. Архангел Михаил” под каменен саркофаг са положени костите на загиналите перущенци. Имената им са изписани на мраморна плоча, на която са и паметните думи на Вазов: “Поклон на тебе, граде, пепелище прашно, на борба юнашка свидетелство страшно.”

По стените още могат да се видят дупки от куршумите, а отвън в стената са заседнали две гюлета, изстреляни от оръдията на редовната турска армия.
Западната преса тогава писала, че в Перущица, от население 2000 души, са останали живи само 150.

Най-покъртително е описал перущенската епопея Иван Вазов в стихотворението си ”Кочо”. Поетът е избрал него, въпреки че като Кочо са били мнозина.

Така името на Кочо Честименски става символ на родолюбие и героизъм.

Кочо

Иван Вазов

O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън,.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:“Чедо, Не се бой!“
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце…

 
Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели –
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.

 Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком…
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна… Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
-Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци…
Ето, царска сила, да се предадем!
-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!
-Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?
– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!
– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –
Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:“Чуйте! Срам)!“ и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
– Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както Сарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти – сетня – пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! – в общата тревога;
и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.

 

Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други – с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо – простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си – млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…
Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: „То да е отзади!
Удряй!“…И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
„Майка ти не ще и сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!“
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s