НАД ВСИЧКО Е СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ

Автор: Валентин ВАЦЕВ 

Да започнем с очевидното. Българската политическа система се провали. Именно системата – а не отделните партии. Разбира се, провалиха се и те – но някак съвкупно, заедно стигнаха до непотребство, за да се илюстрира старият принцип, че грехът вкупом произвежда колективно непотребство. Да, всяка от съставките на системата има свой индивидуален и даже някак ярък принос в колективното непотребство.

Някои от най-ярките моменти безспорно ще се запомнят. Без съмнение бъдещите летописци на великия провал ще описват и ще се смеят как СДС е провеждало „Избори до дупка”, как Ал. Йорданов е определял кои дни са „хубави за българската демокрация”, как някой доволно е съобщавал, че „вече е милионер в зелено”, как друг е молил братята българи да не купуват и как един особено ярък представител на новата българска политическа класа е изисквал от българина да не го „гледа тъпо”. Индивидуалните и груповите приноси към съвкупното непотребство могат да се описват до безкрайност. Но вече е ясно – провалиха се не съставките. Провали се Цялото, цялостния замисъл, началното хрумване, „първичната интенция”.
Работата е там, че така измислената система много скоро след началото започна упорито и тъпо да показва нежелание да се възпроизвежда. 
Нека повторим. В България катастрофираха не отделните политически партии, макар че на пръв поглед точно така изглеждаше, а тяхната общност и целостта, която те образуваха. Вече е очевидно, че се е провалил първичният замисъл и затова си струва да погледнем към него. Без да потъваме в историята – тези, чиято памет не е напълно форматирана и моделирана, си спомнят ясно, че първичният замисъл беше не „Долу комунизма, да живее демокрацията!” (макар че и това се чуваше по първите митинги, защото това си е политически evergreen). Замисълът беше друг – как да обърнем социализма в кеш и да си отживеем. Моя позната, опитна преподавателка по дисциплината „Научен комунизъм”, убедено отстояваше тезата, че е дошло времето да се съчетаят историческите завоевания на социализма (тя явно имаше предвид факта, че мъжът й беше зам-зав. отдел в ЦК на БКП) с достиженията на световния научно-технически прогрес – като зад тази обла формулировка се имаше предвид непреодолимата историческа необходимост ако ние се возим на черни волги, децата ни да се возят на мерцедеси. Защото нали това е прогресът?
Днешната политическа машинария на България (избирателна система, партии, парламентаризъм, конституционализъм и всички останали хубавини плюс, разбира се, милите на всяко българско сърце омбудсмани, омбудсманки и омбудсманчета) – целият този шарен, весел и безсмислен панаир на новата българска политическа суета, която днес откровено гние и ръждясва, всичко това е овещественият и институционализиран мерак на българската номенклатура от етапа на късния социализъм. 
Целият модерен политически свят на България беше призван да сбъдне мечтата на късната номенклатура – да си отживеем, като за целта се превърнем от чиновническо съсловие, изцяло под властта на Живков и кръга му, в класа от модерни собственици (съкратено – успели българи), и то такава класа, на която никоя комунистическа гадина няма да може да отнеме собствеността и да я предаде – с извинение – на трудовите колективи.
Именно това беше замисълът на димукрацията в България, това беше и Великата мечта на 80-те години на 20-и век – как да сме на власт винаги, ние и децата ни, в условие на съхранен управленски комфорт, и то по волята не на някакви си там смешни партийни конгреси, а чрез нотариалните си актове, които свидетелстват за това, че сме вечни ефективни собственици и разбира се, чрез очевидността на нашето нравствено и интелектуално превъзходство на фона на окончателно изпадналите от историята български боклуци. 
Така се осъзнаваше новата раса на България и така чертаеше мястото си в светлото бъдеще.
След 20 години е очевидно – резултатите не са вдъхновяващи. Нова класова структура в България не се наблюдава, за модерна техноструктура никой не се сеща да пита, на мястото на обещаното „общество на знанието” се появи обществото на доноса и на досието – да, доносите също са нещо от рода на знанието, но не това се имаше предвид в началото. 
Системата се провали, защото идеята за преход от номенклатурно съсловие към капиталистическа класа си беше тъпа и ялова от самото начало. Просто класите се появяват в човешката история не чрез мародерство и не чрез плячкаджийски мероприятия, наречени кой знае защо риформи. Нова класа може да се появи на базата на някакво старо съсловие (и така е било в историята – виж Западна Европа), когато обществата са отговаряли на историческия повик на модернизацията. А българският случай е точно обратният. Не модернизация, а тъкмо напротив – българската номенклатура на 80-те години се беше размечтала да изведе своето и на децата си благосъстояние не от съграждане, концентрация на капитали, усъвършенстване на техноструктури и модернизация, а от плячкосване, мародерстване и радикална търговия с всички активи, които могат да бъдат продадени.
Като се започне с материални производствени мощности, които следваше да бъдат продадени нацяло или на скрап, като се премине през такива никому ненужни абстракции като национален суверенитет и се стигне до такива смешни измишльотини от рода на чест, съвест, достойнство, родолюбие, цивилизационна идентичност. 
Обществото на успелите българи се провали с трясък. Появи се не едно общество, а – съвсем в духа на стария досадник Платон – две общества и даже две държави, между които се вихри студена война. Малката България на успелите българи (очевидно тук приляга повече терминът българяни) мрази българите от голяма България и се страхува от тях. Тя живее в затворени региони около столицата и на други места, за да не влезе там някой от долното племе. А голямата България, вече достатъчно вмирисана и оскотяла, вечер заспива със сладки сънища, в които непременно някой българян е набит на кол. 
Така се появи обществото на омразата, в което българи и българяни се дебнат и не си пожелават нищо хубаво. На мястото на щастливия капитализъм от нов тип, в който всеки честен българин развива малък семеен бизнес, труди се честно, по капиталистически, 11 месеца в годината, а през 12-я месец почива на Канарските острови с жената, децата и тъщата – се появи общество с проста тройна структура: 0,1 % елит, които говорят български с американски акцент (а децата им дори не знаят български, което се смята за преимущество), 15-20 % изморена, объркана, тревожна и озлобена средна класа, която не успява да направи никакви натрупвания и заради това се радикализира политически; като всичко останало влиза в графата „лош човешки материал” (по думите на един известен български политик, изречени при едно негово пътуване в една известна западна страна). Другото име на тази социална група е простолюдие – отработен ресурс, резултат от успешната демодернизация на страната. Това е българският аналог на семейство Бънди от прочутия американски сериал – хора, живеещи от тази за другата седмица, мислещи в категорията на чалгата и управлявани – разбира се, – чрез телевизията. 
Този свят е неуспешени и объркан, без исторически шансове, нежизнеспособен. Днешният политически елит на България очевидно живее в някаква паралелна социална вселена и няма намерение да се връща при народа си. Там му е добре. 
Наблюдаваме обикновен колониален синдром – елитът се опитва да реши какво е добро за себе си и след като успее да реши тази задача, започва да адаптира своето решение като за народа си, „за простолюдието”. 
Подобен е случаят с незатихващия дебат около руско-българските енергийни проекти и особено в частност с въпроса за АЕЦ „Белене”. Как би постъпил един отговорен национален елит? Той би се опитал, стъпвайки върху предварително формулирания от него национален интерес, да оцени плюсовете и минусите на един такъв проект, и то в дългосрочна перспектива. Това е обичайната процедура и по това се различава истинският елит от всяка самодоволна група консуматори, добрала се до властта. Национален интерес, плюсове и минуси, далекосрочна перспектива – това са методическите ориентири на една отговорна политическа класа. И обратно – всяка весела компания с добър апетит и самочувствие, влязла в зоната на властта, представя своите днешни интереси като вечни национални интереси, търси преди всичко плюсовете за себе си в ситуацията, и мисли от днес до утре следобед. 
Днес половината от тези, които наричат себе си „български елит”, се държат като недоподкупени, а другата половина – като недоуплашени. Душевните борби в „елита” на България произтичат от неопределеността на ситуацията – как да не разсърдим Вашингтон и как заедно с това да не изпуснем келепира от Москва…
Всъщност мощният експертен хор от „специалисти по енергетика”, половината от които доказват, че без АЕЦ „Белене” Балканите и България ще се затрият, а другата половина доказва със същата пяна на уста, че „руският реактор е нещо средно между тиктакаща руска термоядрена бомба и космическа черна дупка, която бързо ще изсмуче националното богатство на България”, крие една проста истина. Тази истина я издаде преди няколко години Матю Брейза – виден функционер в Държавния департамент на САЩ. С откровеност, достойна за имперски служител, той заяви съвсем ясно – “Набуко” не е икономически, а е политически проект. Същото важи – без да отричаме икономическата им страна – и за българо-руските енергийни проекти, и разбира се, за АЕЦ „Белене”.
Желанието на всички да се съсредоточат върху икономиката, отклонява в дадения случай вниманието в невярна посока. Защитниците на идеята за АЕЦ “Белене” обясняват как за България е важно „да имаме много енергийни мощности, за да имаме много ток, та да можем и да продаваме”. Истината е, че на днешна България – такава, каквато е направена след 20 години целенасочена демодернизация, – не й трябва много енергия. Либералният идеал в България рано или късно ще огласи поредната си заповед – електричество само за успелите българи, а за останалите – да стоят на тъмно или да се отдалечат – който иска в пространството, а който иска – във времето. Единственият енергоносител, който наистина е необходим на българската управляваща класа днес, са дървените въглища за техните барбекюта, а електричеството, което им трябва – то, разбира се, е за продан, за да се пълнят касите на „успелите”. 
Наивни и смехотворни са също така обясненията, че големите количества електричество ще намалят цената му „за народа”. Истината е точно обратната – електричеството няма да поевтинява, а ще поскъпва не обратно, а право-пропорционално на количеството си. 
И все пак най-голямата измама тук е в злонамерено манипулативната употреба на уж прозрачната думичка „ние” – „ние ще имаме”, „ние ще плащаме”, „ние ще получаваме”. Истината е, че „ние” вече не съществува. „Ние” се разцепи на няколко социални групи, които по никакъв начин не могат да влагат едно и също съдържание в тази дума. На мястото на старомодното „ние”, обозначаващо една състояла се национална общност, се появиха няколко „ние” – за елита, за избраните (от Бога или съдбата), за средните по възможности и способности и едно съвсем друго „ние”, на така наречения „некачествен човешки материал”, който – както наскоро ни обясниха, – в България е мнозинство. 
В общество с такива ужасни социални различия думата „ние” не означава нищо. И затова опитите за икономическа обосновка на руско-българските енергийни проекти не ни доближават, а ни отдалечават от истината.
А истината е, че както „Набуко”, така и АЕЦ „Белене”, “Южен поток” и пр., имайки неопределен икономически смисъл, са абсолютно точно определени и осмислени като инструменти в големия геополитически процес на Балканите. И “Набуко”, и българо-руските проекти (които, впрочем, съвсем не са само българо-руски, а са българо-руско-европейски) са аргументи във великия спор между САЩ и Русия за това кой се чувства комфортно в Европа. Идеите, например на НАТО (Америка вътре, Русия – вън и Германия – долу) съвсем очевидно се реализират с точност до наопаки, защото Русия вече не е вън от Европа, Америка се отдалечава от Европа; прави го бавно, но неотклонно и този процес е очевидно необратим, а Германия, разбира се, съвсем не е „долу”, а пред очите ни е на път да бъде „най-горе”. САЩ ще пречат с всички сили на руските енергийни проекти. И залогът тук съвсем не е икономически, а геополитически. Точно същото прави отдавна и със сигурност ще продължи да прави Русия – за да не допусне превръщането на Източна Европа и Балканите в един вътрешноевропейски антируски блок. 
Без съмнение би било чудесно, ако на утрешна България започнат да й трябват огромни количества енергия – от петрол, от газ, от уран и от всичко друго, за което можем да се сетим. Това би било чудесно, защото би било белег на икономическо възраждане, белег за вторична модернизация, и просто за връщане на България в нейната собствена история, връщане към обикновения, здрав исторически разум. За този желан момент в бъдещето ще й трябват всякакви реактори, газопроводи и петролопроводи – но не за да търгуваме, а за да произвеждаме. Накратко, енергия ще бъде необходима на модернизираща се България, за която си струва обществото да се бори. 
А днес проблемът не е икономически, колкото и да прилича на такъв, а е изцяло геополитически, защото се знае от класиците на геополитиката – който контролира Източна Европа и Балканите, той контролира Евразия; а който контролира Евразия, той контролира Света. 
Време е да си спомним, че в този свят има неща по-важни от банковите сметки на българските олигарси, проруски или проамерикански – без значение. По-важното е съдбата на България. 
Всичко това, разбира се, е непонятно за днешния елит на България, но затова пък все повече „обикновени” българи го разбират. Нека вярваме в силата на това разбиране.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s