Бл’ян :)

от Мика Сийминеен на 12 юли 2011 г. в 00:09

 Разходи се с мен във въздуха…
Помниш ли приказните желания, видения, мечти и песни в нощта…
Възраждането на живота. Пътя към съвършенството. Тясната пътека на просвещението….
Колелото на Харнабхар, чийто роби сме, докато се освободим от вътрешните окови, които стягат душите ни….
Спи своя сън…
Спи своя сън Герое на Терзанията и Очакването на края.
Ще стигнеш Финала и ще срещнеш Окончателния, който ще отведе твоето Аз към възхода на Нирваната.
Вълка, Заека и Гарвана ще те заведат до брега на Морето на Отчаянието, където ще се срещнеш с Орката, чийто песни са твоята история…
Кануто на Божествения ще те преведе през Морето на Отчаянието, което се намира на самата Граница на Безкрая, отвъд, която се намира Морето на Спасените души, на чийто бряг се намира устието на Реката на възрождението….
А на нейния бряг се намира Площада на Висящите луни…
Но всичко това е само сън, видение, илюзия и Китова песен….

Само дъжда

Стоя
на последния перон,
без мечти, без нищо.

Някъде там,
в друго време,
лодка
с бели платна
отнесе от мен
всяка надежда.

Сбогом моя любов,
остана само дъжда,
аз не плача…

Капките..
очите заслепяват..
Аз, аз…
Аз не плача…
Това не е дъжда…

София, 09.12.2011г.

Самотна вечер

Вятъра брули листата,
в тъмата проскърцва врата
небето е мрачно
с черни облаци покрито.
Чувам стъпки на прага
сърцето ми трепва,
ти ли си това?
Може би само копнеж,
копнеж по безвъзвратно
загубеното

Тишината подтиска
Сърцето боли…
Всичко се свърши!
Печал,
като пепел от рози
покрива всичко край мен.

Не отшумява миналото.
Бъдещето се губи в съня,
пропаднал в бездната,
аз не летя, не пропадам,
просто стоя там.

Разкъсан от болка,
да се моля,
сили нямам вече!
Сълзите свършиха,
остана само болката.

И сякаш,
забравен от Бога,
брулен от вятъра,
жулен от снега…
Моята есен приключи
още преди началото
на лятото.

 

София, 08.12.2011г.

СЛУЧАЕН СТИХ

Ето какво става, когато седиш, слушаш радио и оставиш ръката ти да пише каквото чуваш

Вятъра с облаци попътни
всяка суета тушира
Ето ме със бяла роба
Стоя на върха на гроба
и гледам стъклена луна

Дари ме със неземна красота
макар и смъртна

Вятъра сушата
разделя намръщен
Сутрин зората
надига снага

Къщите стари
изпаднали в дрямка
Ронят стените събрана печал

Старите къщи говорят
на някакъв техен език,
а във прозорците им
гасне светлик.

А от стар албум
снимки вехти
Спомени събуждат
за две хлапета неразумни
боси по асфалта тичат
със мечти безумни.

Хармоника стара,
вехт акордеон
и раздрънкано пиано
се носят над брега
в тъжно-красиви акорди.

И дойде време
и се разпиляхме
като песъчинки

Ти стоиш на брега
Може би забравяш,
а може би не

Града милионен
Оня плаж далечен…

Под сините върхари
на самотните чукари
Стоя облечен в бяла роба
Седи котката на гроба
по луната куче вие
се в тревата змията крие…

Лети прилепа в нощта
бухал от клоните звучи,
а сърцето ми мълчи.

В последните минути
чакайки края
надявам се нявга
да се видим в Рая